„Хрониките на селянина“ е дебютният приключенски фентъзи роман на Кристиян Недялков и първа книга от поредицата „Фантазмироника“. Книгата е издадена още през 2020 година, но чак сега попадна в полезрението ми. Реших да напиша рецензия точно за това произведение, защото ми направи впечатление крехката възраст на автора – 17 години. Като човек, който пише от дори още по-ранна възраст, ми стана интересно каква история предлага един млад автор, чиято фантазия все още кипи от фантасмагорични идеи и разчупени сюжети.

Останах очарована от историята. Фентъзи жанрът е вече толкова богат с различни същества и измислени светове, че е трудно човек да бъде изненадан. Кристиян Недялков прави точно това. Той предлага на българския пазар фентъзи история със свят и герои, които досега не са се появявали. Книгата си има и своите недостатъци, но това се дължи на неопитността на автора, който тепърва прохожда в заплетения свят на фентъзи литературата.

Ще започна от най-повърхностните неща. Заглавието и корицата много добре подхождат на тематичността на романа. „Хрониките на селянина“ е заглавие, което предполага, че ще се разказва за пътуването на някой селянин. Точно това се случва. Цветовете на корицата са топли – в гамата жълто, оранжево и кафеникаво. Загатва се, че историята не е тежка или твърде драматична, а е по-скоро лека и приключенска (какъвто е жанрът на книгата).

Между страниците на книгата има сгъната карта на света, върху която са нанесени важни места и точно къде се случва всяка глава. Това е много полезно, защото по този начин читателят може по-ясно да си представи пътя и света на героите. В началото на книгата има и съдържание, където са написани главите.

Напомня ми на по-старите български издания

където всяка книга си има съдържание с главите на романа. Имената на самите глави също са интересни („Ла минор за песъчинките“, „Дама пика“, „Меланхоличен мост“ са няколко примера).

А сега за сюжета. В началото не беше особено интересен. Даже беше леко объркващ на места. Разбира се какъв е конфликтът още в първата глава, но героите прекарват почти цялото си време в това да бягат от него и да се питат защо определеното зло се случва вместо да измислят някакво решение и да се борят с враговете. Тук всъщност идва приключенската част. Обикалят света по суша, море и въздух, сражават се с всякакви твари, но не за да спасят света си. Правят го, за да оцелеят поне още ден. Чак в последните глави се измисля план за действие, с който да нападнат злото и да го победят.

Положителната страна на сюжета е, че все пак

става все по-интересен с всяка следваща глава

Сравнително прост е (ако изключим няколкото объркващи моменти, но не е нужно една история да има над десет сюжетни линии, за да се получи добре). Нямаше „дупки“ и несъответствия, а всеки въпрос и объркване, които се появяват получават своя логичен отговор. Разбира се, не липсваше и обратът, който се появява в кулминацията на историята. Беше малко предвидим, защото авторът беше оставил подсказки тук и там, но не беше лош. Всъщност той беше едно от нещата, които карат тази книга да изпъкне сред останалите български фентъзи романи заради интересните мотиви в него. Книгата завършва с отворен край, предразполагайки продължение.

Трудно е да определя какъв точно е светът в книгата. Може би точното определение е, че е комбинация от светове и реалности – измислени и истински. Кристиян полага голямо усилие да обясни как работят или не работят правилата в неговия свят, независимо дали ще е чрез описание или диалог. На моменти е трудно да се определи кой е основният свят в книгата, тъй като той е сблъскан с още няколко реалности. Това го прави по-объркващ и хаотичен, но в края се разбира, че това е била целта на автора – читателите да се чувстват също толкова объркани, колкото героите.

Като стана дума за героите, през половината време те бяха най-безинтересната част от романа, което не би трябвало да е така. Пет различни човека, които се събират поради належащите обстоятелства и са длъжни да си помагат, за да оцелеят.

Главният герой (селянина Едгар) е прост човек, свикнал с простия си начин на живот, докато някаква незнайна сила не поема контрол над тялото и ума му. През повечето време не показва почти никаква емоция, не за да се предпази от коварния свят или нещо такова. Той просто си е такъв. Действа и разсъждава просто без да се замисля или да се привързва към останалите персонажи. За щастие, тези негови негативни черти постепенно се променят докато не се превръща в герой, за когото читателя да го е грижа.

Алиса е младо момиче от заможно семейство, което е свикнало да бъде обикновена домакиня, докато не ѝ се налага да се откаже от лукса, да се научи да се бие и да прави магии. Тя не прави кой знае какво през половината история и не спомага особено за сюжета. Дори не говори много. Въпреки това тя се развива добре като герой именно, защото осъзнава, че е само тежест и че трябва да се промени.

Хенри е момче от бъдещето (или иначе казано – нашия свят). Притежава същите качества като Алиса и се развива по почти същия начин. Разликата е, че той се опитва да помага със знанията си от бъдещето.

Сорен е „перфектният“ герой. Няма недостатъци за оправяне. Умен е, може да се бие, крепи групата заедно. Това негово съвършенство е неговият недостатък, защото читателят не може да почувства един идеален персонаж като реален, като някой, в когото да се припознае.

Терия е наполовина човек, наполовина котка

Единствената ѝ работа в историята е да се бие добре колкото Сорен и да се държи като домашна котка. Тя не претърпява някакво голямо развитие като герой освен това, че успява да разпознае човешките емоции и да ги изпитва.

Има още куп второстепенни и третостепенни герои, но те също не преминават през някакво развитие. Фокусът пада върху главната петорка. Въпреки недостатъците си, те са пет различни характера и всеки успява да изпъкне с поне едно свое качество, което в последствие помага на читателя да ги запомни. Обаче, най-интригуващият герой е разказвачът. Първоначално изглежда така сякаш историята просто се разказва от трето лице като в много други романи. Но в определени моменти се вижда, че има герой разказвач, който води повествованието.

Изразните средства, които авторът използва в романа са богати, но често не успява да балансира между богато и претрупано. През почти цялата книга използва сложен изказ, който не е необходим за такъв тип произведение. Голяма част от изреченията са твърде дълги (между 3 и 5 реда). Съвсем спокойно могат да се разделят на две или три по-малки изречения без повествованието да изглежда и звучи накъсано. Използвани са и много деепричастия, които могат да бъдат избегнати в повечето случаи, а на места дори излишно усложняват изказа (пример: „…попита „джентълменът“ изобщо не разбирайки ситуацията“).

Предпочитаната форма на повествование е чрез описания. Те са подробни и целят да покажат повечето детайли от обстановката, атмосферата и битките. В самото начало има два или три преразказани диалога, а първият реален диалог се появява чак на 18 страница от книгата. Диалозите имат своите силни и своите слаби моменти. Някои от тях са увлекателни и интересни, други звучат пресилено и определено не като разговор, който стандартно човек би водил.

Най-силната част в повествованието определено е хуморът

но авторът определено трябва да поработи повече върху стила си, за да го изгради.

„Хрониките на селянина“ е приятен приключенски фентъзи роман, който си струва да се прочете заради потенциала, който носи в себе си. Кристиян Недялков е талантлив млад автор, който съчетава фантазията с реалността и кара читателя да забрави границите между двете. Изпробва мотиви и теми, които в познатите български фентъзита не присъстват. Като за дебютен роман на такъв млад автор, „Хрониките на селянина“ поставя успешно основите на един интересен свят, който си струва да бъде опознат. Да, Кристиян има какво още да научи докато оформи стила си, но това е най-интересната част от творчеството на младите автори – да го гледаш как расте и се развива.