Разговаряхме с Катрин Ди за първата ѝ книга „Лунно цвете“, вдъхновението и трудното изкачване към върха на младите автори

Катрин, как се зароди любовта ти към книгите, а и към писането?

Интересното е, че любовта ми към писането се роди преди любовта към четенето. Като дете изобщо не обичах книгите, защото бяха задължителни и „скучни”. В първата година от гимназията незнайно защо реших да вляза в книжарница, за да видя дали ще си харесам нещо и така се случи. А относно писането: винаги съм била дете с развинтено въображение. Един ден реших, че няма да е лошо да си записвам всички тези истории, които до този момент живееха само в съзнанието ми. В момента, в който записах първата, разбрах, че това всъщност е много готино.

Да напишеш книга и да я издадеш на 20 години е невероятно смела постъпка. Как се стигна до това решение? И щастлива ли си от резултата?

Отдавна исках да издам книга, защото имам много какво да кажа чрез своите истории. Единствено не знаех коя си струва да бъде публикувана първа.

След първите 15 глави на „Лунно цвете” нещо в мен изкрещя: „Това е историята!” Щастлива съм от резултата. Извадих огромен късмет с издателство „Ерове”, които направиха и правят много за този роман. Те са истински магьосници.

Как би описала книгата си с 5 думи?

Изключително трудно е да обобщя 420 страници в 5 думи, защото се случват много неща вътре, но все пак ще опитам: магия, дълбока митология, любов, израстване.

Героите в книгата изцяло ли са плод на въображението ти, или са вдъхновени от истински хора? Ако да – кои са те и какво значат за теб?

Повечето са изцяло плод на моето въображение, макар че много от тях имат черти, в които всеки би могъл да се припознае по един или друг начин. Мои качества са пръснати сред главната четворка, независимо дали са положителни или отрицателни. Вида е твърдоглава и интатлива като мен, но в същото време много искрена и лоялна към близките си. Деница е позитивна и усмихната, но има дълбочина, която хората около нея често пренебрегват. Камен е с топъл и благ характер, винаги гледа да помогне на другите и често поставя себе си на последно място. А Дима има проблеми с комуникацията и често крие емоциите си, за да предпази другите.

Има и реални хора в книгата като капитан Ивайло Александров (истинският капитан на яхта “Трофи”), прабаба ми Кера като кикимора и прадядо ми Михо като стопан. Включих прабаба и прадядо, защото тяхната история заслужава да бъде запечатана, а те – да бъдат запомнени.

Как избра името на главната си героиня?

Исках да е реално самодивско име от някоя легенда или приказка. Първата причина да избера Вида беше, че звучи много красиво. Втората е свързана с това, че Вида в легендите е самодивската сестра на Крали Марко, богиня на луната и пазителка на митичното селище Змейково. Реших, че е идеално за моята главна героиня.

Ако сега започваше да пишеш книгата си, по същия начин ли щеше да изглежда, или би променила нещо?

Не бих променила нищо в сюжета или героите. Единствено, може би, някои неща щяха да са казани по по-различен начин, чисто стилистично. Стилът на един писател се развива цял живот и винаги една творба може да бъде написана по по-добър начин в зависимост от опита.

Как протича процеса на писане при теб?

Зависи от настроението ми, обикновено е хаотично. Имам дни, в които пиша с часове, в други не отделям толкова време, а понякога пропадам в “творческа дупка” и не мога да пиша. Когато започвам една история винаги знам какво е началото, какъв е краят и 3-4 важни момента по средата. Останалото го измислям в движение. Друго, което обичам да правя е да слушам музика, докато пиша. Помага ми да се потопя в атмосферата.

Кое е нещото, което най-много те вдъхновява?

Другите видове изкуства, особено музиката. Идеята за „Лунно цвете” дойде именно от мелодията на гайда. Музиката е изкуство, което е способно да разказва без думи – да докосва, вълнува и разплаква. За мен е магия да можеш да докоснеш нечия душа с няколко акорда, а музикантите като нищо са вълшебници под прикритие. Едно от най-красивите неща е да усетиш емоцията им в творбите, които свирят.

От личен опит, какво е медийното отразяване на такива събития, като представяне на книга или изобщо на млади творци?

Колкото и да не ми се иска да бъда черногледа, тук ще ми се наложи. Отразяването на млади творци, различни от певци, актьори и режисьори е почти нулево. Даже и тези три групи не биват отразявани, ако не са спонсорирани или подкрепени от някой „по-голям” в индустрията.

Литературни новини няма освен ако не е 24-и май или 1-и ноември. Или ако не става дума за писател с голямо постижение в чужбина, както стана с Георги Господинов. Той наистина заслужи това признание и съм изключително горда, но Господинов не е цялата българска литература. В последните няколко години срещнах много изключително талантливи творци, които остават в сянка, защото не им се дава възможност да „блеснат”, да покажат себе си чрез изкуството си. Да не говорим и колко скъп по начало е процесът покрай създаването на една творба.

Попаднали сме в омагьосан кръг. Медиите често не отразяват литература, защото аудиторията явно не я интересува. Тя сякаш смята, че няма добра българска съвременна литература и не си прави труда да ѝ даде шанс. Оттам става по-проста и не ѝ трябва да я търси. Освен да съобщават новини, медиите би трябвало да образоват, особено в сферата на културата. Като никоя от двете страни не прави нищо, нямат право да се оплакват, че българският народ е уж “прост”.

Какво би променила в сферата, в която сега навлизаш?

В журналистиката: бих отделяла повече време за култура и културни новини. Бих давала повече възможности на млади и нови творци да се покажат. В литературата: бих и вече се опитвам да изкореня токсичните стереотипи за тийнейджърите и младите хора като цяло. Изненада! Не всички млади сме нахални, без морал и ценности алкохолици и наркомани. А палитрата от травмиращи преживявания е много по-голяма отколкото възрастните смеят да признаят или въобще да видят.

Според теб какво е отношението на младежите към книгите или иначе казано „модерно“ ли е четенето?

Напук на всички статистики ще кажа, че според мен има много младежи, които четат. Да, повече са тези, които не четат, но според мен разликата не е толкова голяма, колкото я представят. Четенето става все по-модерно покрай социалните мрежи, особено Инстаграм и ТикТок, където се превръща и в цялостна естетика и, надявам се, искрено удоволствие за младите.

Кои са твоите топ 3 любими автори?

Топ 3 ми е малко, затова ще отбележа топ 6 в произволен ред: Касандра Клеър, Лий Бардуго, Дарина Димитрова, Васил Попов, Виктория Бешлийска и Симона Панова. Със сигурност има и още много любими.

В бъдеще, ако имаш дете коя ще е първата книга, която ще му дадеш да чете?

Ако е момиче и започне да чете едва като тийнейджърка: „Писма до изгубените души” на Бриджит Кемерер. Ако е момче, ще е някое фентъзи с много действие и интересна митология. Там, може би, бих избрала „Мамник” на Васил Попов. Във всеки случай, в един или друг момент бих пробутала на детето си и своите книги.

Младата авторка Катрин Ди е родена през 2002 г. в София. Завършва 22-ро СЕУ „Георги С. Раковски“. В момента изучава „Журналистика“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, следвайки любовта си към писането. Участва със сценариите си в конкурси за късометражни филми на испански език към Испанското посолство през 2019, 2020 и 2021 г., като печели и при трите си участия. В продължение на години пише проза в своя блог The Story Teller, а „Лунно цвете“ е първият ѝ издаден роман.