Новият филм на Яна Титова стана първи в българския боксофис, но въпреки това има много какво да се желае от него

Диада е новата българска драма, която още в първите си седмици стана хит в бокс офиса на страната ни. Това е вторият филм на режисьорката Яна Титова, още позната с филма „Доза щастие“. За краткото време, в което се излъчва в родните кино салони „Диада“ събра много положителни мнения, основно свързани с посланията, които нямаше как да оставят публиката безразлична. Включително и мен.

Филмът не е лесен за гледане, защото засяга голяма част от травмите, през които тийнейджърите са принудени да минават. Посланията са силни, особено за родителите, от които тръгва всичко. Идеята наистина е добра, но от изпълнението имаше много какво да се желае.

„Диада“ е

история за травми, пороци, саможертви и разпад

във всякаква форма, но в случая няма светлина в тунела. Тук светлината остава зад героите, докато той потъва и се губи все повече в мрака. Светът е жесток и грозен, и абсолютно всеки гледа да използва душата и тялото ти за своя изгода. А надежда за изход? Няма такова нещо.

Сюжетът проследява 16-годишната Дида от Ямбол. Тя иска да учи изобразително изкуство в САЩ, където е и най-близкият ѝ човек – нейната майка. Заради нея Дида минава през какви ли не трудности, за да купи мечтания билет и да отиде при нея.

Филмът показва един обичаен ден на главната героиня. Преминава се от безобразно държание в училище и допълнителни уроци по английски към проституция и семейни проблеми.

Завръзката се крие в момента, в който Дида разбира, че ако иска да отлети за САЩ трябва да побърза с плащането на билета. Няма напрежение, което да води плавно към кулминацията, а само изреждане на всякакъв вид психологически травми, съпротиви и защитни механизми.

Дори самата кулминацията не се чувства много като такава, заради държанието на главната героиня. Финалът е силен и трагичен, просълзява те мъката на това крехко момиче. В същото време се усеща, че остава нещо недоизказано.

Актьорската игра определено е един от силните елементи на филма. Особено добра е тази на ученичките. Лесно е в един момент да забравиш, че това са актриси, а не реални образи.

За персонажите, от друга страна, почти нямам положителни думи. В един момент ми стана жал за Дида, заради всичките страдания стоварени върху нея. Това обаче не оправдава колко е непоносима през почти цялото време. Същото може да се каже и за най-добрата ѝ приятелка – Ива. Разликата е, че на нея няма за какво да ѝ симпатизирам.

Тя е глупава, глезена егоистка

която в нито един момент не се държи с Дида като с истинска приятелка, но изисква това от нея.

Никой от героите няма развитие. Започват едни и приключват абсолютно същите. Час и половина не е много време, но все пак е възможно поне главната героиня да се развие в някаква посока. Това че действието във филма се развива в един ден, не оправдава липсата на развитие.

Пример е мотивът „плачът е за слабаците“. Дида много пъти изтъква, че не плаче и че не хленчи, защото е силна и независима. Обаче след един определен учебен час, сравнително в началото на филма, тя плаче. Прави го и още два-три пъти до края на филма. По мое мнение, щеше да е много по-силно ако не беше плакала до кулминацията. Така щеше да има по-голяма тежест. Също така

образът на Дида изглежда много преувеличен

защото почти всички възможни лоши преживявания са стоварени върху нея. Ако тези травми бяха разпределени в три героя щеше да е по-плавно и дори достоверно.

Като стана дума за достоверност, няма как да не споделя за стереотипите за тийнейджърите и учителите. Разбира се, че целият клас ще са нагли, без капка уважение към когото и да е. Разбира се, че единственото, от което ще се интересуват ще е пошлост. Разбира се, че главната героиня ще използва своята грубост като защитен механизъм (това всъщност е достоверно за някои хора) и че ще е много умна, но училището няма да я интересува достатъчно, че да се постарае да завърши. Като изключим Дида и нейната мотивация, никой друг от тези ученици няма цел нито за кариера, нито за каквото и да било. Да, в тази възраст бушуват хормони и пренебрегваш някои неща, но все пак. А да не говорим и за класиката в жанра: да си скромен, да се стараеш в училище и да си добър с останалите са най-големите грехове за гимназистите и задължително ако си такъв си в дъното на хранителната верига, където не спират да те тормозят. Това не се отнася само за „Диада“, а и за почти всеки филм за тийнейджъри. С това се отправя грешно послание към младите.

Друг стереотип е този, че когато един тийнейджър има травма в семейството тя е задължително заради родител, който има зависимост към нещо (работа, секс, наркотици, алкохол) или просто не обръща внимание на детето си. Макар и алкохолизмът специално да е тревожно разпространен у нас и по света, това не значи, че едно дете не може да бъде травмирано ако родителите му не са зависими или физически насилници. Всъщност, най-страшни са онези, които отстрани изглеждат идеални, пред децата си също, но реално манипулират тихо и с финес, докато не съсипят психиката на младия човек отвътре навън. Психическия тормоз от родител е огромен проблем, за който много удобно не се говори достатъчно, въпреки че уж засягаме травми, породени от семейството в много филми, репортажи и други проекти.

Сцената с часа по английски беше една от най-недостоверните

в целия филм. Факт е, че всеки клас си има предмет, по който се държи двойно по-безобразно, защото учителя не може да ги озапти. Това, което не е достоверно е че никой учител не би позволил да бъде унижаван по толкова грозен начин от учениците си и те на всичкото отгоре да се измъкнат, без минимално наказание.

Кинематографията, от друга страна, е добра основно заради символите, които се подават оттук и оттам. Има ясна композиционна рамка, която тук се явява под формата на сцена с рисуване. В началото е светла, сигурно сутринта или по обед, а Дида рисува върху хартия. В края същата сцена се появява, но този път тя рисува върху черен покрив, а навън вече е нощ. Тази композиционна рамка ясно показва как една надежда угасва и как самата героиня потъва в мрака на собствените си душевни рани. Много пъти се разчита на близкия план, за да се разчетат емоциите в очите на героите, а понякога камерата се фокусира върху някой обект, без особена стойност на пръв поглед (муха и куче, например).

Действието се развива през 2011 г., което е едновременно много близо, но и много далече като усещане, мода и още куп неща. Представя се една цялостна естетика, която дори може да ти донесе лека носталгия, ако си бил ученик по това време – коси на вафли, малко по-широки блузи с паднало рамо и надписи от пайети, стари стационарни компютри, хартиени дневници, дъски с тебешири, дори и това колко обичани и използвани от младите са „Фейсбук“ и „Скайп“. Цветовата гама през повечето време беше топла, но пастелните и ярките цветове на дрехите бяха по-убити, за да се предаде по-добре настроението. Към края става все по-мрачна и се разчита повече на игра със сенките.

По принцип сега е редно да кажа няколко думи за филмовата музика, но такава нямаше и това не ми се понрави особено. Музиката е онзи елемент в киното, който засилва напрежението и емоцията, а когато липсва е някак празно. В „Диада“ не само, че нямаше почти никаква музика. Почти нямаше и фонови звуци, нещо, което да подскаже накъде отива действието и да те накара да се развълнуваш.

Иска ми се да имах още какво да кажа за „Диада“, особено положително. Подкрепям българското кино, защото имаме нужда от такова, но това не винаги значи, че всеки продукт е хубав. Идеята и замисълът зад „Диада“ са прекрасни, определено трябва повече да се говори за този тип „пукнатини“ в обществото. Проблемът е в начина на представяне. Посланието лесно може да се изкриви до това, че животът на тийнейджърите е черен и жесток, а надежда и светлина за бъдещето няма. Попаднеш ли в лоша семейна и училищна среда, край. Няма измъкване. А това изобщо не е така. Освен това

крайно трагичните клишета и стереотипи за тийнейджърите вече се изтъркаха

Крайно време е да се появи филм, където тийнейджърът в главна роля да е по-буден, добър и талантлив човек, който наистина има цели в живота. Пък и не само, това се отнася и за второстепенните герои. Не е нужно подобни социални проблеми да се представят по най-жестокия, трагичен и отличително преувеличен начин. Има много различни варианти за представянето им, които да постигнат същия желан ефект.

Тийнейджърите и младите хора не могат да се сложат в рамка. Всеки от тях, от нас, блести по свой собствен и красив начин. А много често историите на добрите младежи изобщо не са скучни, даже напротив. Там, под повърхността може да се крият още 1001 истории, по-тъжни от сюжета на „Диада“.