Истинското състрадание е все по-непознато за все повече хора. За други то остава само на ниво чувства, а не породи ли действие, напрактика състраданието е безполезно. Чуждата болка често ни отблъсква, защото не можем да се справим с нашата. Счупени сме. На парченца. Разпиляваме се. Разпиляват ни. Всичко, което остава от нас са само частици. Частици от нещо, което е можело да бъде…

Трудно ми е да се усмихна, въпреки че виждам любими лица на сцената. Постановката е свършила, публиката е на крака, а аз съм замръзнала във възхищение, дори потрес – от големината на човешката болка, от факта, че някакси живеем с частиците от себе си, но въпросът е как! Иска ми се да изляза от този ступор и от въздействието на всичко видяно на камерната сцена на Народния театър, но не мога. И виждам, че не съм единствена.

По-трудно било да разплачеш човек, отколкото да го разсмееш или е по-трудно да го разсмееш отколкото да го разплачеш… Не знам. Според мен най-трудно е да накараш някого да се замисли, независимо през сълзи или през смях. Театралните постановки, които постигат това са върхове в изкуството. Постановки, които те напълват. След които си различен, защото излизайки от салона, си си взел нещо, оставил си друго. Постановки, които ти оказват такова влияние, че те пренасят в театралния свят, а после пренасят театралния в истинския свят.

Да те пуснат от високо

Новият спектакъл в Народния театър „Частици жена“ е като влакче в увеселителен парк. В началото изкачването е спокойно, но във въздуха се усеща напрежението от предстоящото спускане. Всичко изведнъж ескалира, сгромолясва се и след миг вече отново е спокойно. Проследяваш как, след като героите са били счупени, животът им продължава, точно както влакчето, но вече носи спомена за момента на болка, объркване, неразбиране и страх. След падения и върхове, в края на историята, се чувстваш все едно са те спуснали от най-високото. Не знаеш какво се случва, тръгваш си, но си замаян, не можеш да се отърсиш от ефекта на „влакчето“.

За това крайно въздействие определено допринася брилянтната актьорска игра на Радина Кърджилова, Стефан Вълдобрев, Мария Каварджикова, Ана Пападопулу, Цветан Алексиев, Жаклин Даскалова и Албена Ставрева. Когато те се смеят, публиката се смее също, когато те плачат – сълзи блясват и в очите на зрителите. Камерната сцена предразполага към задушевност, която те кара да усещаш много по-близки героите – буквално и преносно. Представлението е на унгарската сценаристка Ката Вебер, вдъхновено от действителни събития – смъртта на детето ѝ при раждането. По този повод съпругът ѝ пише:

Същите ли сме след трагедия? Можем ли да имаме партньор в свободното падане на скръбта, или сме сами?

Режисьор е Крис Шарков. А сюжетът ли? Не мога да ви го издам, той трябва лично да се преживее.

Точка на пречупване

Ще ви разкажа само момента, в който моите дълго сдържани сълзи преляха… Когато героят на Стефан Вълдобрев, един на пръв поглед държащ под контрол живота си мъж, рухна. Призна пред себе си и пред другите, че под хубавото сако, с което крие болката си, е развалина, завладян от зависимостта, с която привидно се опитва да се справи с живота.

Неописуема болка от загубата, счупени семейни взаимоотношения, алчност вместо състрадание, егоизъм, незададени и неотговорени въпроси, премълчани думи и на фона на всичко – обич и грижа. Все по-рядко сме способни да ги изразяваме. Ако се замислите и се вгледате надълбоко в човешката душа, ще видите, че всички сме счупени.

На „частици“.