Докъде стига патриотизмът и започва саможертвата? Да обичаш страната си означава да се гордееш с нея, но и да не се страхуваш да се изправиш срещу нейните проблеми. Смело заявявам, че обичам привилегированата крещяща свобода, в която живеем. Все още сме до голяма степен свободни да правим каквото искаме, но не винаги е било така.
Александър Родченко е художник, скулптор, фотограф и графичен дизайнер и е един от основоположниците на руския конструктивизъм. Той е признат за един от най-гъвкавите художници и фотографи през трийсетте години на миналия век. Занимава се предимно с рисуване и графичен дизайн, преди да премине към фотография и фотомонтаж. Фотографията на Родченко, обратно на картините му, приветства социалното общество и отразява реалността от друг непознат до този момент ъгъл. Голямото му желание за аналитични документални фотосерии го тласка към снимки, лишени от уюта на традиционната перспектива. Странните ъгли и светлосянката на снимките на Александър Родченко успяват да му спечелят популярност из целия свят. Пример за това явление е снимката „Майка“.
Това е най-известният портрет на Родченко, на който, парадоксално, липсва композиция. Съветският фотограф решил да изпробва лентата на току-що закупения апарат „Лейка“ и да снима майка си. Интересното зад този кадър е, че майката на Родченко се научава да чете чак на 50 години.
Капсула на времето, превърнала се в шедьовър
Друга напреднала за времето си фотография е „Пионерче с тромпет“. Снимката е направена от Родченко в пионерски лагер близо до Москва през 1930 г. Близкият план е уловен от много нисък ъгъл, за да постави фокуса на кадъра върху напълно погълнатия от музиката ученик.
Снимката на момчето, което свири на тромпет, е чудесен пример за едно от основните правила във фотографията, въведени от Робърт Капа
Ако вашите снимки не са достатъчно добри, не сте достатъчно близо
В този случай е невъзможно разстоянието между обекта и обектива да бъде намалено повече. Резултатът е шедьовър, уловил не само огромен дял от световната историята, но и интимния свят на едно момче.
Тази снимка е пример, че по-малкото понякога е повече. В нея няма разсейващи елементи. Момчето изглежда съвсем само в собствената си реалност. Присъствието на червената връзка и знамето на заден план придават на картината исторически контекст. Непознатото момче напомня за познатата на много поколения реалност на социализма.
Снимката е формалистична, тъй като успява да оголи реалността в няколко линии и форми, които представят нещо много по-сложно от портрет. Във фотографията едно от най-ключовите неща е композицията, а тя започва от елиминирането: трябва да бъдат избрани важните елементи във всеки изглед, преди да бъде уловена в рамката на обектива. Мисловният процес и енергията, вложена в планирането на кадъра, определят въздействието, което снимката оказва върху зрителя.
Избор между живота и свободата на обектива
В типичната „тоталитарна мода“ на епохата, художествената свобода е просто илюзия, строго контролирана от държавата. Начинът, по който Родченко изобразява комунистическата младеж не му създава приятели в партията и той е отстранен от групата на конструктивистките художници „Октомври“, към която се е присъединил само няколко години по-рано. В един прекрасен летен ден Родченко е обвинен, че работата му „няма идеологическо съдържание“. От този ден нататък му е забранено да снима самостоятелно и му остава да отразява само военни паради и спортни събития.
Партийните естети решават да насочат вниманието му върху социалистическия реализъм – художествен стил, разработен в Съветския съюз (СССР) и практикуван в държавата от 1932 до 1988 г. Той дори е принуден да признае своите „художествени престъпления“, като казва на списанието „Съветска фотография“ през 1935 г., че иска да създава „произведения, които ще стоят на високо политическо и художествено ниво, произведения, в които фотографският език напълно ще служи на социалистическия реализъм“. В този развой на събитията, през 1930 г. близкият приятел и сътрудник на Родченко, поетът Владимир Маяковски, се самоубива, разочарован от новия Съветски съюз.
„Какво става?“ – пита Родченко в дневника си. В крайна сметка се отказва от фотографията. Но до края на дните си никога не обръща гръб на СССР и остава верен на границите, които налага в личен и професионален план на артистите. Някои избират да погребат таланта и себеизразяването си, а други – бъдещето и телата си. В тези времена всеки прави жертва в името на нещо по-голямо от обикновеното човешко битие.
Z Generation 