Да успееш днес  се е превърнало в цяло изкуство, смятат повечето хора. Истината обаче е съвсем различна и Кристина Димова – студент по Журналистика, III курс, в най-старото висше учебно заведение в страната СУ „Св. Климент Охридски“ го доказва. Макар тепърва да навлиза в кръга „Журналист”, тя смело изучава анатомията на успеха конкурс след конкурс.  

Криси, съвсем скоро се върна от Брюксел, където бе сред финалистите за наградата Megalizzi-Niedzielski. Би ли ни разказала малко повече за преживяването?  

Вълнуващо – може би това е най-точната дума за награждаването. Всички финалисти трябваше заедно да отидем към церемониалната зала преди останалите гости да се появяват. След това пък се наложи да спазваме социална дистанция заради вируса. Бях достатъчно изненадана, че съм сред номинираните и церемонията за мен беше преживяване, което усетих на един дъх.

На каква тема беше есето, което те заведе там? 

Текстът, с който участвах, беше развит около европроект по програмата за регионално развитие, както и тази за трансгранично такова – Интеррег. Основната цел на този проект е да помогне на района между Кърджали и Комотини чрез реновация на една болница там и създаване на транспортен коридор – специално за случаи на пострадали при катастрофи между двете граници, а в последствие да се използва и като коридор за всякаква бърза помощ. Аз обвързах този проект със ситуацията с вируса в момента и затова статията ми се казваше ”Здравеопазването не познава граници”.

Кога се роди интересът ти към журналистиката?

Клиширано, но имам интерес към медиите от съвсем малка, винаги съм следяла информационния блок и съм си задавала въпроса „Защо?“ за всяко едно събитие. Журналистиката ме привлече към себе си малко преди да вляза във ФЖМК и от този момент нататък се опитвам да се запозная с възможно най-много от нейните лица.

Това не е първият конкурс, който печелиш със свои творби – имаш ли си формула на успеха?

Стрелям напосоки. Никога не участвам с идеята, че ще спечеля, всъщност, дори се стремя да забравя за дадения конкурс, след като съм подала документи. Въпросът е винаги да се пробваме.

Провалът също е опит, може би дори е най-важният такъв.

Освен студент и обещаващ бъдещ журналист, си и заместник-главен редактор в младежката медия „Слово 111“. Смяташ ли, че е възможно журналистиката у нас да е независима?

Не смятам, че въобще е възможно каквото и да е в нашия свят да е независимо. Но можем да се опитваме да гоним тази цел. В момента ние сме независими, защото не сме обвързани с бизнес структури. Зависими сме обаче от лицето, което се опитваме да изградим като бранд „Слово 111“. Не можем да избягаме от идеята, не можем да излизаме толкова много от рамките на марката, която тази медия трябва да бъде. Но поне можем да говорим. От тази гледна точка – да, журналистиката може да е независима, стига да имаш и друго поприще, което да ти носи финансови дивиденти.

Истината няма финансова възвръщаемост, но струва всичко.

Какво би посъветвала колегите си, които също са тръгнали по пътя на словото?

Да не се ограничават само с идеята, че ще пишат единствено за това, което искат. За да се изхранваш с думи, трябва да можеш да продаваш с тях. Ако се борят за истината, както казах, важно е да знаят, че пишещите хора у нас се занимаваме със зверски много проекти наведнъж. Въпросът е да горят за думите, за да не изгарят от натовареното си ежедневие. Тогава със сигурност няма да стане по-лесно, но пък ще го правят с душа.

Как би завършила изречението: „Да си журналист означава да…“?

Да живееш за отговора на въпроса „Защо?“. Останалото е просто преживяване с питане на излишни въпроси.

Петя КРЪСТЕВА