Числото две – наглед далеч от специалното, но в същото време – внасящо негативна конотация, когато се добавят думи около него. В спорта да бъдеш на втора позиция никога не е приятно: сякаш си се представил много добре, да не кажем отлично. Но почти.

Да се возиш на самолет е невероятно приключение. Първият път със сигурност е изпълнен с притеснение и вълнение, вторият също. Но почти.

Първата двойка в училище се помни вечно или поне, докато не дойде втората. Дали по-рано или по-късно, но идва време и за двойка номер две. И тя е неприятна, със сигурност, но почти със сигурност.

Точно обратното обаче е с дрехите. Или не съвсем. Дрехата пази спомен от предишния човек, който я е носил. И е нова. Почти нова.

Това е действителността.

По-често получаваме втори живот в така наречените магазинчета „втора ръка“, отколкото в болниците.

Понеделник е. Витрините са добре изчистени, вратите са отворени и чакат своите купувачи през седмицата с нови стари дрехи. Логично, пристигат и първите клиенти. На повечето от тях личи, че определено не за първи път са в магазина и бързо се ориентират къде какво има. Затова и те обират максимално бързо това, което им харесва, и излизат щастливи. Почти щастливи.

Докато първият типаж спокойно разглеждат из магазина, други влизат и се опитват да не бъдат видени къде от чиста доза суета, къде от факта, че в малкия град разбере ли се за теб, че купуваш от там, то реномето ти веднага ще е поставено под въпрос. Или почти.

Трети пък се озъртат, като виждат събрала се тълпа, която оглежда нещо. И затова отива там, където е масовката и зрелището. Присъства не толкова да види дрехата, а да е част от множеството. Тези купувачи са зависими. Не от цигарите или алкохола, а от избора на другите. Ако някой преди тях си купи, значи е сигурно, че и те ще си вземат нещо. Или е почти сигурно.

Четвъртите влизат за първи и последен път. Оглеждат дрехите сякаш са създадени от някой моден дизайнер специално за тях. Тъкмо да дойде кулминацията да досегнат и да вземат конкретния панталон или пола, и се сещат, че това не е нова дреха. Почти нова е.

Сигурно ще има и други клиенти – такива, които ще се превърнат в купувачи, защото дрехата изглежда добре, а цената е примамлива. Тяхната дреха ще има интересна съдба – вероятно ще бъде скътана някъде, докато нуждата от промяна на гардероба или почистането му не издаде истинската присъда.

За тях това ще е моментен импулс на потребност от някаква дреха. Или почти потребност.

След всичко това не може да не се замисля как се чувства Тя – Дрехата.

Пропътувала е стотици, възможно хиляди километри, към Втория свят, за да даде първи, пардон, втори живот не само на своя нов собственик, но и на себе си.

Как ли се чувства, като е била захвърлена от своя човек – този, който я е носил. Дали сега е с друг или друга? По-качествен ли е от него или нея?

Не й е лесно и на нея. Сякаш се е сраснала с душата на своя „стар“ стар собственик, а сега…

Сега стои неподвижно и чака своя нов човек – да я хареса и да я вземе. Чака с такова нетърпение, с каквото и клиентите влизат в магазина. Оглеждат се взаимно плахо и накрая… заживяват щастливо. Почти щастливо.

Трябва обаче да се мине един последен тромав и досаден процес. Да се преброят стотинките за нея и официално вече да е негова или нейна. И тук идва странното!

Нейната душа дори няма цена, която да бъде определена.

Трябва да се притегли и спрямо грамажа да се определи колко струва. Невероятно, нали? Сякаш е същинско злато. Но цената не е на грам, а на килограм.

И все пак – най-накрая, както и да разсъждаваме обаче, това е хубаво за дрехата, тъй като тя, след всички перипетии, ще заживее нов живот. Или… до голяма степен нов живот. Нека да не го наричаме „почти“ нов живот.

Калоян КЮРКЧИЕВ