Денят на народните будители е един от онези свещени празници, които ежедневието ни е успяло да оскверни. Отегчени деца се преструват, че харесват учителите си. Изморени учители се преструват, че харесват работата си. И от всяко училище се чува „Към светли бъднини върви“, макар и никой от нас да не е сигурен, че бъднините, към които вървим, са светли.

Мястото, на което ще ви заведа днес, не е типично за този празник. То е като онези труднодостъпни кътчета вкъщи, които често забравяме да почистим, и когато дойдат гости, се надяваме да не го забележат и да не го коментират.
Е, аз забелязах това място. И на днешния ден, обвит в лека завеса от лицемерие, реших да ви срещна с реалността.

Картината е добре позната, но в дни като този е доста уместно забравяна. Това е едно от многото селски училища, които тънат в разруха, непосилни да се преборят с времето. Това е един храм на знанието, който сам е тръгнал по пътя на своята гибел. Защото е останал празен.

Днес училището напълно е изгубило своя облик. Мирише на носталгия. Под развалините по пода от време на време се подава по някоя изпокъсана учебна страница, отказала да напусне своя роден дом. И ако се вгледаш много внимателно, до празните бутилки от бира, можеш да прочетеш какво са „заемки“. Картината е толкова тъжна, че лесно може да предизвика емоция.

Онова, което наистина ме натъжава, е че това не е просто сграда, която е обезлюдяла и с времето е изгубила целостта си. Натъжава ме фактът, че ако погледнем много дълбоко, отвъд границите на нашето съзнание, ще видим, че рушенето на тези сгради, олицетворява онова страшно рушене на българското образование.

Извинете ме за следващите редове и за това, че ще ги прочетете на този красив празник. Но някои истини трябва да се казват именно тогава, когато са най-болезнени.

Започвам с олицетворенията. Сградата на училището изглежда добре отвън. На пръв поглед не е нито много добре, нито отчайващо зле. Ще посоча това като първа прилика със съвременното българско образование, което погледнато отстрани изглежда съвсем нормално. Но когато влезеш в него, разбираш, че нещо не е наред.

Отвътре, всичко се руши. Всичко е празно. Всичко е тъмно. Вече никой не задава въпроси. И никой не чака отговори. До входа намирам избледнялата табела с името на училището. Напомня ми на онези добри примери и светли личности в нашето образование, които в наши дни са небрежно споменати в някоя новинарска емисия, и след това са оставени да избледняват, някъде далеч от сивата реалност.

По пода са разхвърляни изпокъсани страници, заровени под купища боклуци. Тези боклуци карат българина да се срамува от себе си. Карат го да използва думи като „ъпгрейдвам“ и „ъпдейтвам“. Карат го да забрави своята собствена история и да се гордее с чуждата.

Когато отидох в старото училище, тези страници все още се виждаха, но някой ден, може би ще са напълно заровени, заедно с последните надежди за едно нормално образование.

Под разрушените стени на училището, все още се чуваше туптящото сърце на надеждата. През счупените прозорци се прокрадваше тънкият лъч на „светлите бъднини“. А аз стоях на прага и се питах, защо един народ, който още не се е пробудил, празнува Деня на будителите?

Текст и снимки: Мирела Николова