Това не е фабриката, която си представяте. Седем часът сутринта е и работниците са отворили очи. Грижливо приготвят лъскавите си и скъпи инструменти, които носят на работа, и обличат работното си облекло. Момичетата прибират косите си на конска опашка високо зад тила, а момчетата прокарват пръсти през иначе късите си коси.

Наближава седем и половина. С раница на гърба те вече са потеглили за работа. Погледнати отстрани, изглеждат толкова еднакво, с бели ризи и къси вратовръзки, карирани поли и дълги тъмни панталони.

Но да се върнем малко по-назад във времето. Първият ден във фабриката е вълнуващ. Пишат се поздравителни речи за новодошлите и се четат пред многобройното мини-общество от работници, техните родители, близки и приятели в двора. Всяка година словата са едни и същи, ако трябва да си признаем.

Подаряват се букети от мъртви цветя

на ръководителите, а зад тях в колонка са строени малките човечета, пред които тепърва ще се разкрие един нов свят – този на фабриката.

Вратите към нея са осеяни с балони. Веднъж прекрачил прага, започваш да се губиш по дългите коридори, където вместо цехове виждаш стаи, а вместо машини – чинове. Сядаш на банката тихо и кротко и поглеждаш напред. Уж напред към светлото бъдеще. Началник сутрешната смяна застава пред теб и започва да ти обяснява какви са правилата и как се работи.

Фабриката за мозъци те присвоява за дванадесет години. Дванадесет прекрасни години от детството и тийнейджърството, в които полагаш труд. Умствен труд. Помагаш си с ръцете (по-изобретателните го правят и с ума), за да шлифоваш себе си като личност, но когато я напуснеш – да си полезен и на държавата. Всеки ден, по определена програма и в различни сфери, полагаш усилия да направиш нещо за себе си, да произведеш поредната гънка в мозъка. По прости изчисления сборът от всички образували се трябва да ти помогне да мислиш – след 12 години се оказва, че имаш някакви, но съвсем не си научил основното.

С първите си стъпки там безгрижното детство се доближава до своя край, веселата и невинна детска душа бива критикувана за грешките, които допуска, вместо да бъде насърчавана да прави такива. Започват отговорностите, угризението, че вкъщи не си довършил задачите, и притеснението. О, и притеснението! Още на четвъртата година те изправят пред бялото чудовище, на когото показваш какво си научил. Цикълът се повтаря многократно. Времето напредва и минава неусетно, с всяка приключила година сменяш лъскавите си инструменти с нови. Претрупани с излишна и трудно обработваема информация, ти си длъжен да запомниш всеки един детайл от тях и да го назубриш, защото, видиш ли, щял да ти помогне в живота. Притеснително е как и защо никой не те насочва да използваш купчината детайли в ежедневието си, не ти показва как да мислиш, а те задължава да губиш време да разучаваш нещо в най-тесни подробности, които рано или късно забравяш.

И така достигаш до момента, в който

искаш да скъсаш оковите и да напуснеш фабриката

Да й се противопоставиш, да се опиташ да промениш нещо. Защото осъзнаваш, че си губиш времето да се стараеш за неща, които по-късно едва ли ще бъдат оценени, и защото не се вписваш в рамките, които фабриката ти поставя. По един или друг начин, тя вече е пуснала пипалата си, променила е теб, докопала се е до характера ти –  не си същият човек. Опитите за бунт и за промяна на системата често завършват като поредният урок за самоконтрол и примирие с нейното устройство, малцина са тези, които успяват да я надхитрят.

Не след дълго идва краят, последната дванадесета година, в която си подчинен. Подготвят те успешно да напуснеш фабриката за мозъци и да продължиш в друга такава, било то в следващата подобна или в услуга на някого. Последната година е и най-щастлива. Радваш се, че виждаш изхода, но и претрепваш от страх, че фабриката не е подготвила един от главните ти органи за онова, което предстои, а е трябвало да го направиш сам. Въстанието е неуспешно, броиш крещейки от едно до дванадесет и си казваш:

„Абе, тури end!“.

Снежина ПАШИНОВА