Малка, камерна зала. Семпъл реквизит от няколко бали сено и дървен нар. Столове съвсем близо до сцената, които не останаха празни. Така изглеждаше залата в „Дом на културата Средец“ на 6 ноември миналата година, когато беше представена пиесата „За мишките и хората“.
Прочетете още Смях, сълзи и още нещо в „За мишките и хората“
Истинското състрадание е все по-непознато за все повече хора. За други то остава само на ниво чувства, а не породи ли действие, напрактика състраданието е безполезно. Чуждата болка често ни отблъсква, защото не можем да се справим с нашата. Счупени сме. На парченца. Разпиляваме се. Разпиляват ни. Всичко, което остава от нас са само частици. Частици от нещо, което е можело да бъде…
Две празни чаши от горещ шоколад. Усмивка. Удовлетворение от приятен разговор. Разговор за изкуство, за смисъл, за преодоляване на трудности и за надеждата в бъдещето.
Вероятно за никого не е тайна, че огромен процент от живущите в столицата всъщност не са родени в самия ѝ център. Нито в предградията. Нито в периферните селца. Истината е, че ние, живеещите в центъра и крайните квартали, не сме софиянци, та дори и първо поколение. Ние сме от пасторала. От живописните областни градове, общини и села в провинцията. От местата, където любимите ни актьори са били разпределяни да играят велики класики зад прашни завеси и пред публика с диалект.
Слънчевите лъчи отдавна не докосват летните ни дрехи, а ние отдавна се чудим дали не е време да се сгушим в любимия си шал. Според законите на природата все още сме в есенен период, но нетърпеливата зима е готова да ни навести за пореден път. И тук идва въпросът – как да се стоплим? За щастие, театрите в София имат богат асортимент от 18 нови постановки, които сгряват както тялото, така и душата.
