Археология на забравените вещи

Топла есен. Неделя е. Аз съм в родния ми град, а в душата ми цари безвремие. Времето навън лъже с обещания за лято. Слънцето хвърля дълги лениви сенки през оголените клони на дърветата. Земята е покрита с найлони, брезенти и стари кашони. Сутрин е и въздухът мирише на мокра почва, старо желязо и… скара.

Добре дошли на битака, скъпи мои културни читатели.

Позволете ми днес да ви разведа из криволичещите плевенски улички, по които всяка неделя, независимо от метеорологичните условия, можете да се разходите и да се докоснете до хиляди разпръснати парченца чужди животи. Извинете ме, ако ви звуча излишно сантиментално. Ще ви разбера, ако не успявате да откриете романтиката в наглед случайната купчина боклуци. Но ви моля за миг да се вгледате в хората, обикалящи сергиите и по-точно – във вещите, които държат в ръцете си. Именно те ще бъдат главните герои на моя разказ.

Фото: Авторът

Днес ще си говорим за хората, които всяка неделя излизат с идеята да съберат пъзела на своето отдавна отминало детство, купувайки остатъците от нечие чуждо такова. Това е историята за археологията на загубените вещи. И за детството по едно евро.

Фото: Авторът

Първо правило на битака – винаги отиваш с най-старите си  дрехи. И не от съображения да не се изкаляш. Пазаренето на битака е много сложна психологическа игра, която обаче често бива подценявана. За да не даваш вид на много заможен, е препоръчително да си с възможно най-избелялата си тениска, а някоя небрежна дупка в анцуга също винаги е от полза.

Ако въпреки това не успяваш да заблудиш закоравелите търговци, които продължават да се опитват да ти продадат надрасканото CD на любимата ти бой банда отпреди 12 години на почти редовна цена, прибягваме към правило номер две. Винаги отиваш с четири монети от по две евро в двата джоба. Така, когато обстановката се нажежи, просто бъркаш в джоба, вадиш едната монета и казваш „Само толкова имам”. Повярвайте ми – винаги работи.

Фото: Авторът

Правило номер три – никога не показваш особен ентусиазъм към някоя вещ, дори това да е ретро дървена тенис ракета на Уилсън в калъфче. Търговците са специално обучавани да четат езика на тялото и всяко възклицание или ококорване автоматично вдига цената поне с пет евро.

И така, скъпи мои читатели, след като преминахте обучението е време нашата разходка из плевенския битак, по-познат на всички като Пазара на колите (spoiler alert – там не се продават никакви коли) да започне.

Фото: Авторът

За да стигнеш до истински добрите находки, е необходимо да влезеш навътре в лабиринта от кашони. В моето семейство на почит е принципа „разделяй и владей”. Всеки има интерес към нещо различно – едни към керамиката, други към плочите, аз към книгите, баща ми към срещите с познати и приятели. Все пак хората са го казали:

Пазаренето на битака е начинание самотно.

Фото: Авторът

Тази неделя не бе по-различна от обикновено. Аз и захабените ми маратонки обикаляхме сергиите, а на лицето ми не можеше да се прочете никаква емоция. Няколко крачки по-назад бях загубила останалите членове на експедицията, но и сам войнът е войн.

Та нека ви разкажа за находките, които успях да скрия във времеубежището на паметта ми тази седмица.

Има нещо много зловещо и едновременно сърцераздирателно в това, докато обикаляш и наблюдаваш прашните вещи, те също да се взират теб. А битакът винаги изобилства от мълчаливи наблюдатели, затворени в стари дървени рамки. Тази седмица едни от хилядите замръзнали очи, вперени в мен бяха запечатани от не кой да е, а от самия Александър Владиков.

Фото: Авторът

Нека ви просветля кой е той. Владиков е роден в Кукуш, но след Освобождението се мести в София. По-късно заминава да учи фотография във Виена, за да се завърне и да се превърне в един от основоположниците и класиците на родната фотография. В ателието му в София се отбиват хора като Гоце Делчев, Лора Каравелова, Иван Шишманов, че и самият Иван Вазов, а Александър Владиков стои зад обектива на едни от най-известните им портрети.

Фото: Авторът

През ателието му очевидно се е отбило и семейството, чиято фотография уморено се подпираше на един наполовина мокър кашон. Хората я подминаваха, неудобно отмествайки очи от първите герои на днешния ми разказ. Аз обаче ги окачих в галерията на моето съзнание. Изтупах се и продължих напред.

Фото: Авторът

„Най-златното злато” на битака са книгите. За човек с мания за купуване на книги като мен „Всички книги по едно евро” звучи като божествена симфония. Та такава сделка си е като излязла направо от приказката „Сливи за смет”. Тази седмица си спазарих Ремарк и Блага Димитрова. Плевенските търговци оцениха знаменателните им трудове общо на цели три евро. Добре, че имах монети в джоба си.

Фото: Авторът

Докато се ровех в купчините влажни книги обаче се натъкнах на един екземпляр, който е горчиво актуален и днес. Корените на Закона за българския език явно могат да бъдат намерени много преди предложението на Костадин Костадинов. Редакторите не са се придържали много стриктно към Закона за транслитерацията, но нека не съдим много строго издателство Naouka I izkoustvo.

Фото: Авторът

Една от най-често разказваните истории на семейните ни сбирки е тази за трагичния ден, в който моят мил баща е изгубил цялата си безценна колекция от колички Matchbox. До ден днешен тати трудно преглъща при мисълта за тях. Тази неделя на битака минах покрай един възрастен човек, седнал на ниско разтегателно столче. В краката му прилежно бяха подредени поне четири дузини цветни метални колички и аз се зачудих дали някое пораснало дете, точно като моя собствен татко, тайничко не тъгува по своите изгубени съкровища, които точно днес и точно тук бяха събрани върху изкаляната кърпа.

Фото: Авторът

Но как събираш цяло детство върху една единствена черга? И къде се намира сега пилотът на всички тези болиди?

Фото: Авторът

Задавайки си тези въпроси и клекнала до поредната кутия пълна с тайни, се натъкнах на няколко стари албума. Любимото ми. В 90% от случаите, като ги разлистите няма да откриете нищо, просто защото старото лепило отдавна е спряло да държи снимките, които са изпопадали някъде по пътя от собствениците им до лоното на плевенската търговия.

Фото: Авторът

Упоритостта ми обаче се отплати и ме срещна с учениците на другарката Фекова, които грижливо добавих в убежището на паметта ми редом до всички войници, плачещи бебета и ученици на бригади, които съм срещала в избелелите страници на осиротелите албуми.

Фото: Авторът

И понеже вече се изморих от воайорстване, смятам да доведа нашата разходка до своя край. Ако намерите време, сърдечно препоръчвам да изцапате ръцете си с вехториите на битака някоя неделя. Да отделите време на всички парцалени кукли, захабени от игра, на рамките без снимки и на снимките без собственици.

Фото: Авторът

Зачетете се в писмата, адресирани до някой непознат, до книгите, посветени на нечий чужд близък. Поровете се из отдавна спрелите камери, запечатвали нечии чужди животи. Поговорете си наум с 60-годишните третокласници на другарката Фекова и се вслушайте във въображаемата мелодия на старите цигулки без струни.

Фото: Авторът

И така, крачка по крачка и парче по парче, се нарежда пъзелът на чуждото минало, което става наше. Много наше. Само наше. Срещу едно-единствено евро.

Вашият коментар