37-годишна жалба за младост

Есента е в разгара си, листата на дърветата горят в червено, жълто и златисто, хората обличат топлите си пуловери и скитосват по романтичните улички на София, пият горещ шоколад, а аз… съм забила нос в книгите. В една единствена, ако трябва да бъда по-конкретна. Редом до мен в есенната хладина се разхожда другарят Георги Марков.

Източник: Unsplash

Добре де, няма да ви лъжа. Нещата хич не са толкова романтични, колкото ги обрисувах в началото на моя коментар. Всъщност аз и „Задочните репортажи“ на Марков сме в нещо като надпревара. Аз искам да ги приключа възможно най-скоро, а те винаги имат още една история за разказване.  И не ме разбирайте погрешно, смятам Георги Марков за един от най-смелите и напредничави журналисти в родната ни история. Велик ум, роден в неподходящо време. И затова не мога да си дам отговор на въпроса защо най-значимият му труд ми се струва толкова невъзможен за преглъщане.

Дали епохата, за която разказва ми е прекалено далечна или по-скоро плашещо близка?

Носталгията по баничките за жълти стотинки

След броени дни ще се навършат 37 години от падането на тоталитарния режим у нас. Ние, българите, обаче сякаш не сме прекалено радостни от този факт и завладени от някаква неразбираема за мен „носталгия“ искаме да върнем часовниците 40 години назад.

Източник: Unsplash

Ама разбира се, че аз няма как да милея за времената, в които „баничката струваше три стотинки и ходехме на море за по две седмици без пари“, защото скромния автор на този текст е роден през неособено далечната 2007 година. Да, скъпи читатели, аз съм гордо чедо на демокрацията. Десетина дни преди раждането ми страната ни става членка и на ЕС, така че можете да си обясните защо никак не разбирам тъгата по Бай-Тошовото време.

Съсипаха ли я тая държава?

Източник: Unsplash

Преди да се докосна до „Задочните репортажи“ запознанството ми със социализма в България беше единствено чрез разказите на старшите членове на семейството ми. Историите им винаги са били изпълнени с нюанси и аз така и не успях да си изградя мнение за това аджаба развалила ли ни е тая демокрация или не, следователно никога не съм си позволявала да взимам участие в дебатите по темата.

Тази моя съобразителност обаче достига своя край. Има някои неща, които се случват в държавата ни и плашещо приличат на излезли от роман на Оруел, за които избирам да не си държа езика зад зъбите.

Източник: Unsplash

Da jivei, jivei kirilicata

Обичам родния ни език, но понеже не съм добра с посоките и упътването на загубени туристи, ще замоля най-учтиво да си спестим този изблик на патриотизъм.

Политическата обстановка – макар и с бленуваното редовно – правителство никак не е розова, а политици и журналисти постоянно се сочат с пръст. Спорът между „двете власти“ ескалира след като правителствената информационна служба излезе с позиция, която обвинява журналистите в манипулация, цензора и изкривяване на наратива. Та те политиците са си винаги прави, просто глупавите журналисти не са разбрали какво е искал да каже авторът и залъгват нищо неподозиращия български народ. Izvinqvame se, drugari! Veche shte pishem samo kakto i kakvoto ni kazhat.

Източник: Министерски съвет

Тези и още много абсурди, които ме заливат в последния близо месец, наистина тормозят крехкото ми Gen Z мозъче. Може би щях да бъда по-спокойна, ако имах вяра в моите връстници, които все някога ще поемат щафетата, но резултатите от изследването на учениците PISA ни наредиха отново на опашката в ЕС.

Невежеството е сила

Източник: Unsplash

Е, учениците ни са функционално неграмотни, но поне не сме последни. Кипърците да му мислят, ние сме прекалено заети да си транслитерираме табелите. Пък и нали знаете какво пише Оруел – невежеството е сила.

Източник: Unsplash

Скъпи бейби бумъри, Gen X и милениали, няма защо да оплаквате тоталитаризма. Ние се намираме в 40-годишен преход и бавно с неособено желание влачим крака към демокрацията. Скоро един доктор в университета ми каза, че хората, които искрено държат да се върнат в „ония дни“ не мечтаят за връщането на режима, а за връщането на младостта си. Младостта не може да се върне, баничката от по три стотинки също. Всичко останало обаче е напълно възможно и понякога плашещо близо.

Марков ще продължава да ме занимава с разточителните си репортажи за България от средата на миналия век, а аз тайничко се надявам да престана да припознавам в героите на историите му някои от съвременниците ни.

Вашият коментар