„Хляб и зрелища“ – това му дай на българина, за да е добре. Само че когато хлябът поскъпне, на човека вече и зрелища не му трябват, защото щом от заплатата ти всеки месец изчезва все повече за храна, сметки, наем и транспорт, последното, за което си мислиш, е дали да си купиш билет за зрелището. А въпросът е един, много е прост и е поставен на масата – „Ще ми стигнат ли парите до края на месеца?“
И докато простият човечец брои центовете, държавата, на бял кон, му подава кошница, та даже и с грижа. Страхотно, нали, ако бяхме в някой сериал… дайте му надежда, казвам аз. Човекът, обаче живее в апартамент най-вероятно семейното наследство от дядо му, защото тогава, той е могъл да си позволи да си вдигне една къщичка, която някой да одържави след години и да му даде апартамент, най-вероятно в някоя панелка на 15-тия етаж.
Сега внукът му е на 30 и още не може да се изнесе от вкъщи. И ако допреди години всички го сочеха с пръст и казваха, че е нехранимайко, то днес ситуацията е различна. Защото как нехранимайкото да си позволи да се изнесе на квартира, да не говорим да си купи апартамент, при все, че в София една двустайка струва колкото да отидеш на почивка в Италия и да изкараш 2 седмици там.
Само за година жилищата в България са поскъпнали с 14,8%.
В София – с 5,8 на сто само за едно тримесечие, по официални данни. Междувременно инфлацията за август е 5,1% на годишна база.
Абсурдно, нали, но нашата мила родина е „с вързани ръце“, а младият човек е изправен пред проста сметка – храна, наем, разходи – нагоре, заплата и спестявания -те си стоят долу. И тогава какво правим – отлагаме. Отлагаме семейството, отлагаме децата, отлагаме живота.
А после се чудим защо младите не искат да живеят у нас…
Управниците казват, че инициативата „Кошница с грижа“ ще помогне… а дали? Добре, но дали това не е поредният опит да ни затворят очите с надежда и добри приказки? Това ли е решението?
Да, можеш да намалиш с няколко процента цената на няколко продукта, можеш да дадеш отстъпка за гориво, можеш и да измислиш поредната мярка, само, че не можеш да сложиш етикет „Кошница с грижа“ върху наема. Не можеш да сложиш държавна отстъпка върху ипотеката. И най-вече – не може при всяка криза и при всяко увеличение на цените, да продава надежда на промоция. Всички в опозиция мислят за народа, а когато помиришат властта, ами тогава, замразяваме заплатите. Войните по света били виновни, международните пазари и те имали вина, Европа била виновна и най-силното:
„ПРЕДИШНИТЕ СА ВИНОВНИ!“
Междувременно човекът пак отива в магазина, пак вади портфейла и пак смята. И отново се пита дали този месец ще му стигнат парите. И тук въпросите са ясни. Може ли държавата да командва цените? Не, не може, но може ли да създаде условия за нормален живот на работещия човек, който да плаща сметките си, да отглежда дете, да спестява?
„Държавата с вързани ръце“ може и да е оправдание, но за човека с празен портфейл, това не е решение. А „хляб и зрелища“ работи само докато има хляб, когато и той стане лукс, вече на никой не му е интересно зрелището. Интересува те само едно – как да си позволиш живота?
