Великден бележи триумфa на божественото над земното. Този ден съживява спомена за Христовото  възкресение и невъобразимата мощ на  Висшата сила. Преди настъпването на празника всички споделят чувството на трепетно очакване и радост. Млади и стари се събират в храма, за да се докоснат до пречистващото Божие присъствие.

Почти полунощ е. Навън се стеле гъст мрак. Около нас устремено крачат хора, които изпълват площада със звънък смях. Децата вървят отпред бодро, а родителите им ги следват послушно. В душите им разцъфва някакво тайно очакване, лицата им излъчват светлина. Отиват към катедралата ,,Успение Богородично“, която гледа гордо към центъра на Варна. Вечната емблема на града.

Бързаме, за да стигнем навреме, но тържествената служба вече е започнала. Пред нас се разкрива стопляща сърцето гледка – всички обикалят въодушевено храма с горяща свещ в ръка и кротка усмивка на лицето. Наоколо се разстила светлина, усеща се духът на Божия празник.

Великден сплотява всички в едно цяло, както и в споделената вяра в Бог.

Преди да стигнем храма, пред нас застава дребна жена, която ни предлага свещи. Подминаваме я. След това размисляме и бързо се връщаме. Докато ни подава късчетата восък, якето ѝ се отмества и отдолу се показва ампутираната ѝ ръка. Аз оставам смразена от видяното.

Благодаря ти, миличка, бъдете здрави!

Това промълви тя. В измъчените ѝ очи се прокрадва щастие за момент, но след това тъгата й се завръща.

Преди да навлезем в тълпата от хора, ни среща непознат, който предлага да ни даде от своя огън.

Искате ли да вземете от мен, че да не влизате?

Ние обаче държим да влезем в храма и да го вземем сами. Учтиво отказваме. Не можем да се доберем така лесно до портата на катедралата. Наоколо прелива от смълчани хора, всеки е с капеща свещ в ръка, която пламти неудържимо зад нечий гръб или пред нечии очи. Повечето безмълвно се усмихват, докато една тревожна майка внезапно се провиква:

Стой до мен и ходи след хората!

Детето чува и застава плътно до нея.

Всички са подвластни на тържествения дух, който витае във въздуха. Те обикалят църквата безшумно от уважение към този свят момент.

В мига, в който влизаме в храма, ни облива светлината на свещите. В душите ни става топло.

Аз се доближавам до голямата сребърна икона на Богородица в дъното на църквата. До нея стои забрадена жена със смирено изражение и замислен поглед. Оставям доволно цветята, които нося, пред Божията майка. Преди мен други са ѝ подарили своите. Иконата ме наблюдава сякаш с майчино умиление. Жената до нея също се усмихва, но остава със сведена надолу глава.

Решаваме да запалим свещите си и да ги оставим да горят в храма. Докато се моля пред искрящите пламъци, зад мен застава малко момче, което ме чака да приключа. Аз бързо се отмествам и му давам път да мине пред мен. То започва да шепне молитви и в очите му се промъкват тъга и сълзи.

Покрай църковните песнопения се чувства и хорската болка, тихомълком носена в сърцето на всекиго. Наведените погледи и тихите въздишки създават усещането за покаяние и смирение пред Божията сила.

Изведнъж в църквата се извисява напевният глас на свещеника,

,,Христос Воскресе!‘‘

,, Воистину Воскресе!‘‘, отвръщат всички дружно. Във всеки ъгъл на църквата се разлива упояващата миризма на тамян. Свещите пламтят непоколебимо. Катедралата е залята от светлина.

До нас стои майка с две деца. Главата ѝ е увита в кафяв шал, отдолу личи, че няма коса. Лицето ѝ е бледо. Зад нея, като горд защитник, стои синът ѝ. Пред нея малкото ѝ момиченце е вперило очи в свещеника. Прилича на малка, уплашена от случващото се кукла.

Мини, миличка, напред, виждаш ли добре сега?

Казва ѝ тя загрижено и я побутва, за да е близо до олтара.

Забелязвам, че хората се разотиват. В очите им си личи блясъкът на щастието. Настъпилият Великден се разгръща не само в пасхалната проповед и обиколката със свещ в ръка, но и в духовното пречистване на всеки един.

Ние излизаме, чувстваме се умиротворени. По пътя към вкъщи вървят две жени, а пред тях безгрижно крачат малките им момичета. Ненадейно децата решават да запеят ,,Хубава си, моя горо‘‘. Гласовете им милват нощта, а по лицата им се отразяват игривите пламъци на свещите. Стигаме светофара и едното дете ме поглежда с искрящи от радост очи и чаровна усмивка.

Мамо, ние ще пеем до вкъщи!

Прозвучаха думите на едното момиче, а майка му кимна одобрително.

Дори за миг гласовете им не секват, песента се лее красиво, насища въздуха с детска невинност. Те леко се отдалечават, но ехото от ,,Хубава си, моя горо“ не заглъхва, докато не хлопва зад нас вратата на блока.

Възкресение Христово носи благодатното усещане за душевно пречистване и преобразяване. Това е празник, който буди вярата в божественото, дори и в най-помръкналата душа. Нощта срещу Великден е не само озарена от Бог, но и от светлината, покълнала в събраните пред храма души.