На 10 ноември преди 36 години настъпи преломен момент за България – краят на авторитарния режим и началото на демокрацията. Няма по-добър повод от този да си зададем следния въпрос: „На какво сме способни за нея“?

Край на тоталитарния режим. Надеждата се пробужда от сладкия си сън и обхваща цялата държава, вятърът на промяната почуква на вратите и обявява новото начало – демокрацията.

Нова надежда

Големите обществени промени имат едно общо помежду си – началото им се поставя от огромна несправедливост, която не може да бъде пренебрегната.

Берлинската стена пада. Студената война приключва. Тодор Живков подава оставка, Петър Младенов взима неговото място.

VII-то Велико народно събрание се превръща в борба за власт между комунисти и антикомунисти. Между червени и сини. Въпросът не е в това как да се изгради добра и устойчива конституция, а – кой ще победи в битката за надмощие?

Студентските протести и стачки водят до реални промени – Младенов подава оставка, а по-късно и Андрей Луканов. За момент изглежда така сякаш наистина светът се е променил.

Видима заплаха

Демократичната форма на управление е последният източник на надежда за по-добро бъдеще. Носи в себе си мечтата за края на ерата на несправедливостта и корупцията, която е толкова типична за миналото.

В проучването на „Алфа рисърч“, свързано с годишнината от 10 ноември, българските граждани не просто твърдят, че демокрацията е най-добрата форма на управление, а и 1.5 млн. българи заявяват, че са готови да я демокрацията с цената на личната си сигурност.

Но последните проучвания не дават такива оптимистични резултати за развитието на държавата. Според Индекса за възприятие на публична корупция от 2025 г. България е с един от най-високите в ЕС. Друго проучване от същата година показва, че е в дъното на класациите за свобода на медиите.

Нима това е демокрацията, за която всички тези хора са се борили?

Падение

Проблемите на държавата изникват на всеки ъгъл – боклуците в София, безводието в множество области, магистралите, които се строят вечно. Гражданите протестират. Но нима достатъчно от тях го правят? Къде са милион и половината човека, които са готови да защитят демокрацията? Или това не спада към защитата?

Получава се една интересна антитеза – протестите има, а избирателна активност- не. Ценят ли гражданите демокрацията наистина, ако не упражняват своите права? Или просто искаме правата, но не е нужно да се възползваме от тях. Защо?

В проучването на Алфа рисърч 50% от запитаните твърдят, че желаят „силен водач, който да не се занимава с парламент и избори„. Нима това не е авторитарният режим, който вече беше отхвърлен и считан за неустойчив? Как са се променили българите от тогава насам, когато толкова много копнеят за завръщане към доброто старо време?

Свободата се приема за даденост. Ако не се бориш за нея всеки ден, тя може да ти бъде отнета. А това става лесно. Толкова бързо, че дори не можеш да се усетиш. Когато я няма обаче, тя оставя дупка след себе си, която не може да бъде запълнена.

Финал

Всеки може да каже колко важна е демокрацията и колко много я цени, но действията говорят много повече. Кога българите ще станат пълноценни граждани и ще упражняват своите права? Докога ще продължаваме да търсим спасител? Каква несправедливост трябва да се случи, за да има истинска промяна?

Ако погледнем статистиките за България ще видим едни отчайващи резултати. Това ли е демокрацията за вас? 

Ако отговорът е „да“, мога да ви кажа само едно.

Честит празник!