Плевен. Полунощ е още далеч, но ако решиш, че можеш просто така да се разходиш до църквата, жестоко се лъжеш. Градът е в бойна готовност. Всички храмове вече са окупирани от тълпи, които чакат… нещо. Едни чакат Благодатния огън, други чакат да приключат с ангажимента, а трети просто чакат да дойде време за софрата.

Решавам да направя първата в живота ми обиколка около църквата. Жестоко се бях излъгала обаче, че вътре ще цари някакъв висш духовен мир. С няколко гъвкави движения, които са нещо средно между кеч и някое съчетание на Златните момичета, се промушвам през тълпата и влизам в предверието, за да си купя свещи. Веднага се натъквам на  челен сблъсък.

Ситуацията е следната: в тази църква (кой знае защо) свещите са персона нон грата в основната зала. Можеш да си ги палиш само в предверието, сякаш вътре има запалими газове или Бог се страхува от малко дим. Едно момче, явно недоразбрало инструкциите за безопасност, се опитва да влезе с горящата си свещ.

Великден по плевенски

Тук на сцената излиза „жената от църквата“ – митичен герой, който се среща във всеки роден храм. Грейка. Дребни стотинки (пардон центове) в джоба. Поглед, който те срязва като меча на самурай, който си прави харакири. И тон, който би накарал и най-печения митничар да настръхне. Въпросната дама буквално отрязва пътя към храма на момчето. Няма „моля“, няма „синко“. Директна забрана – свещта не мърда от предверието.

Момчето, разбира се, не остава длъжно. В Плевен сме все пак. Вместо смирено да наведе глава, той ѝ хвърля поглед, тегли ѝ една цветуща майна и я оставя да се оправя с пламъка му. Култов момент. Ето това е реалният Великден – от едната страна, фанатични правила за това къде точно може да гори един фитил, а от другата – чистата, неподправена народна „благословия“.

Съвременната „Борба за църква“

Целият този абсурд се разиграва на фона на иконите, докато тълпата отвън продължава да се бута. Едни палят свещи „за здраве“, други се псуват за място, а жените в църквата бдят над предверието като над секретен обект на НАТО.

Бутането отпред е като дисциплина от национален спорт, в която смирението е последната грижа на присъстващите. Процесията зад попа с Благодатния огън може лесно да се обърка за Олимпийско факелно шествие. Всеки се опитва да пробие път с лакти, сякаш колкото по-близо застанеш до свещеника, толкова по-бързо ще ти се опростят греховете. На предна линия са тези с най-здрави рамене и най-малко търпение, готови да те прегазят, за да заемат „стратегическа“ позиция за Благодатния огън.

Очаквания срещу реалност

В този хаос личното пространство е мираж. Усещаш дъха на човека зад теб, докато някой отстрани те притиска с чантата си, но никой не се извинява. Важното е да си там, най-отпред, в епицентъра на събитието, за да можеш пръв да запалиш свещта си и да я занесеш у дома като трофей. Парадоксално е как в нощта, в която се проповядва любов към ближния, същият този ближен се превръща в пречка по пътя към олтара, която трябва да бъде отстранена с лек, но решителен тласък.

Накрая всичко прилича на организирана битка за спасение. Лицата са сериозни, почти настървени, а молитвеният шепот се смесва с нервни подканяния и недоволни подхвърляния, ако някой се забави твърде много. Цялото това „бутане за благодат“ е най-чистото доказателство, че за много от нас Великден е просто поредното място, където трябва да се преборим за ред, дори и този ред да е пред самия Бог.

Вярват ли вярващите?

Излизам от двора, докато опашката продължава да набъбва. Плевенските църкви са пълни, но въпросът е с какво точно са пълни – с вяра или с нерви. Едно е сигурно – в тази нощ „Христос Воскресе“ звучи някак странно веднага след псувнята в предверието. Но пък това е истината. Без пудра, без захаросани клишета. Просто една нощ, в която свещите горят само там, където е разрешено по устав.